Haemus, 2022 (31. évfolyam, 1-2. szám)
2022 / 1. szám
политическата действителност на епохата, и в същото време доста свободно интерпретират събитията от миналото, по-точно съзнателно превръщат в гротеска, дори в абсурд историографските модели и учебникарските щампи, които се ширят за съответната епоха. Действията на героите, мотивацията им, събитийната основа, получават напълно противоположен знак: в историята на сестри Палавееви, която се развива по време на Втората световна война, се появяват фантастични същества (например партизани джуджета), има партизански секс и попкултура. В „Турско огледало” действието се разиграва в Унгария след битката при Мохач, историческите, стопанските, военните, религиозните и т.н. реалии дават достоверна рамка на фиктивната история, създавайки точен огледален образ на онова, което читателите очакват от турската епоха, само че докато създава илюзията за официалната историография, измисля „тайни (квази) истории“, които лишават властващата наратива от общественоисторическата й основа, и всичко се обръща наопъки: хероичното става комично, даваното за пример е жалко, а възвишеното - подло. Не винаги и не във всяко отношение, разбира се, само на места. И става някак човешко, което прави и историята по-поносима. Нито Хейдън Уайт, нито Луи О. Минк, който има подобни схващания, не отчитат, че фикцията не просто възпроизвежда „историческия дискурс“, а започва да го еродира, еродирайки и самата историография. Романите „Мисия Туран“ (2021) и „Малкият тряс“ (2012), въпреки че жанрово се различават - първият стои по-близо до „съвременната историография“, другият открито борави с елементи 74 на утопията - се сближават по това, че интерпретират съвременността от двете крайни точки на историята. Алек Попов тръгва от началото на историята, от фиктивната „национална история“ към днешната централно- и източноевропейска действителност, заемайки нараторската роля на „историка хроникьор“, докато Виктор Хорват съзерцава пространството на днешното ни битие от фиктивната крайна точка на осъществената комунистическа утопия. Гледайки отзад напред или отпред назад, ретроспективна утопия или класическа дистопия - в крайна сметка е все едно, тъй като описват един и същ абсурден свят. „Учените“ от туранската експедиция търсят в българската прародина живеещите там и до днес българи, както на времето унгарските пътешественици от монаха Юлиан до Вамбери (унгарските препратки в романа са доста подчертани: историята не случайно започва в Будапеща, а освен това авторът написа голяма част от романа тук като стипендиант на ЦЕУ). С други думи романът си прави грозна шега с историците, които - съзнателно или водени от романтични заблуди - поддържат с историческите си наративи актуалната власт, срещу което, естествено, злободневните герои на политическата власт им отговарят със своята подкрепа. Историята на нашето време в случая е представена като продукт на фиктивната историография: писателят историк, който - осъществявайки прогнозата на Шлезингер младши - се стреми да предаде на бъдещите историци мизерността на историографията в епохата на „post truth“ (постистината) от позицията на хроникьор на нашето време. В утопичния свят на „Малкият тряс“ се наслагват няколко исторически пласта, спомените и ролевите игри от детството се смесват с маневрите на виктор хорват: Будапеща ХЕМУС 1/2022